Томислав Дончев

Най-големият враг на промяната е безразличието, най-големият враг на прогреса е безверието, а обществената апатия е майката на всички слаби управленци

Растем заедно

Или политики на симбиозата

Цели и пари

Преговорите за Многогодишната финансова рамка 2014- 2020 (МФР) са в своята заключителна (надявам се) фаза. В държавите членки, в Съвета, в Европейската комисия, Парламента и комитета на регионите кипи от аргументи и контрааргументи. Преди повече от година при представянето на предложението на Европейската комисия за МФР и пакета нови регламенти имаше окуражителен консенсус. Тогава бяха очертани целите на политиката по сближаване и свързването им с целите на Стратегията „Европа 2020“, реформите в политиката по сближаване, които търсеха допълнителни (или по-скоро основни ефекти) освен намаляването на разликите – генериране на растеж, създаване на заетост и работни места, бюджетна консолидация, ускорено провеждане на реформи в държавите членки, по-координирана и свързана Европа.

Днес, към края на 2012, по-малко се говори за целите. Надявам се, че това е така, защото по тях няма спор.  Разговорите са само за пари и по-точно – кой колко трябва да внесе и кой колко се очаква да получи.  Страните членки са условно разделени на 2 групи –  „Приятели на политиката за сближаване” (Friends of the Cohesion policy”) и “Приятели на по-доброто изразходване на средствата (“Friends of better spending”). В първия клуб членуват 15-те държави, които получават повече средства отколкото внасят в бюджета на ЕС, а във втория – страните, които внасят повече, отколкото получават, т.е. нетните донори.   Очаквано, позицията на първите е за съхраняване на бюджета поне в рамките на първоначалното предложение на ЕК (малко над един трилион евро), а на вторите – за ограничаване на разходите. Разбира се, дебатът е много по-сложен и не се движи само между антиномиите „повече” и „по- малко”. Например нетните донори подкрепят по-силно реформите в политиката по сближаване, настояват за ясни правила, които да гарантират навременното и целесъобразно разходване на средствата. Подкрепата сред страните бенефициенти е по-колеблива, но така или иначе в момента основният разговор е за пари. Това е очаквано, обичайно и наред с това издава колеблива подкрепа за целите и принципите – ако всички вярват еднакво в целите, основният разговор не би следвало да е за пари.

Странно е да се правят икономии, точно от политиките за растеж. Още през февруари тази година имаше предложение за намаляване на бюджета с 100 милиарда евро и допълнителни предложения, свързани с механизми за ограничавана на плащанията (т.н. „обратна предпазна мрежа”), които не бяха приети. Неотдавна беше направено второ предложение на Кипърското председателство за редукция с 50 милиарда, също неприето. И ако е нормално всяка от държавите членки да прави внимателно сметка на парите си, в някаква степен е изненадващо, че повечето опити за редукция на бюджета се концентрират върху политиката по сближаване, която и без това е само 1/3 от бюджета (336 милиарда, според първоначалното предложение).

И докато аз на всички срещи и преговори пламенно обяснявам, че политиката по сближаване не е благотворителност, а общ инвестиционен процес, и докато настоявам, че имаме потенциал за „честна сделка” (под формата на убедено приемане на всички реформи срещу съхраняване на размера на бюджета), по-възрастни колеги, които са участвали и в предишни преговори, философски заключават, че „винаги е така”.

На фона на тези сложни европейски преговори, където понякога  парите следват целите и политиките, а понякога ги изпреварват, в България стартираха техническите преговори с Европейска комисия. Процес, който трябва да завърши с Партньорския договор между страната и ЕК, да очертае колко програми, в какви сфери и как ще се финансират проектите ни след 2014 г.

Прилики и разлики

Голяма част от решенията какво да финансира страната със средствата от Структурните и Кохезионния фонд (финансовия ресурс на политиката по сближаване) теоретично са решение на съответната държава членка. Практически обаче структурите на ЕК винаги са имали правото да съгласуват и одобряват всички ключови документи – Националната стратегическа референтна рамка и оперативните програми за периода 2009- 2013. Сега нещата са много по-различни. Ако за този програмен период сме съгласували политики и приоритети, за следващия е предвиден договор – т.е. много по-категорично и ясно определяне на отговорностите на едната и другата страна.

Както споменах по-горе, освен да ползва пари и да инвестира в добри проекти, страната членка в случая се ангажира да спазва множество условия – напр. да спазва финансова дисциплина (специално параметрите за дефицит), макроикономически условия (ако не се спазват тези изисквания, предстои спиране на средствата), предварителни условия (ex- ante conditionalities или изисквания за стратегии, планове и закони, които да гарантират, че до 2016 г. ще са проведени реформи в редица ключови сфери, които ще се финансират със средства от ЕС). Видно е, че ако и да не се предвижда средствата да бъдат много повече, изискванията са много по-сериозни.  Тези по-сериозни изисквания не трябва да се отдават само на натиска върху публичните бюджети, породен от кризата, а повече на политическите процеси, които протекоха през последните години.

Дали заради прогреса на идеята или заради кризата, днес Европа е много по-свързана – и политически, и икономически.  И факторите на растежа, и рисковете отдавна надхвърлят границите на държавите членки. Сепаративно справяне с проблемите е невъзможно, опитите да се генерира растеж и да се положат стабилни основи на прогреса самостоятелно – безсмислени.

„Не можеш да бъдеш богат и да имаш бедни съседи”

или” Кажи ми какви са приятелите ти, за да ти кажа какъв си”.

Вътрешното потребление не е достатъчно, за да генерира необходимото за икономиката търсене. В контекста на свободно движение на хора всяка страна трябва да се стреми да привлече висококвалифицирани експерти и мениджъри и в същото време да поеме социалната тежест на емигранти, представители на социално уязвими групи; необходимо ни е спешно прилагане на иновациите, изобретени другаде, както и нови пазари за иновациите, разработени при нас;  каква полза от добри пътища, ако те водят до безпътица при съседите …

Ние сме свързани. България е повече свързана с Германия, Италия, Франция, Белгия, Холандия, отколкото със съседите си, които не са членове на ЕС. Прогрес при нас ще означава нови възможности за партньорите ни; проблеми при нас, ще означават допълнителен натиск за нас.

Аз имам много цели, надявам се да имам сили да достигна повечето от тях. Но ако имам мечта, свързана с работата си, тя е България да се превърне по скоро в страна, за която националните граници не са достатъчни за възможностите, които създава и се нуждае от нови възможности, които могат да бъдат оползотворени само чрез нейните партньори.

Получаването на средства не е уютната позиция на консуматора, а само временен период на трудното израстване. Стремежът трябва да е друг – колкото се може по-скоро страната да загуби правото да ползва средства като слабо развит район, а да бъде в позицията,  да има възможността и смелостта да съ-инвестира заедно с партньорите си в общите цели.

В смирението пред мечтите трябва да констатираме, че ние (държавите членки) живеем в една кооперация, един блок. Това всеки да се опитва да ремонтира сам фасадата си или част от покрива, си е трудно мислима нелепица.  Поддръжката на общата ни собственост, дори на части от отделните апартаменти, е и ще бъде все повече обща задача, която ще остави след себе си освежителните ремонти в жилищата.

Никога успехът на един не е бил по-зависим от успеха на другия.  Затова акцентът трябва да бъде върху инвестиции, които носят споделени ползи – ползи за нас, но не дефицит за другите, а нови възможности.  Ако искаме блокът ни да е по-уютно, престижно и предпочитано място за живеене, ние трябва заедно да го превърнем в такъв и да го поддържаме. Ако външната стена на нашия апартамент се нуждае от боядисване или от поставяне на изолация, това не е само български въпрос или задача. Това е обща задача на всичките ни съседи, защото иначе ще имаме познатата гледка на разноцветни кръпки по фасадите, където всеки е направил сам това, което е могъл.

И от цветните илюстрации към конкретиката.

На 12 ноември ЕК представи в България пред половината министерски съвет т.н. Позиция (Position Paper- PP). Почти 50 страници документ, посветен не на проблемите, а на нуждите на България – като първоначална позиция на ЕК в какво трябва да се концентрира помощта на ЕС за страната в името на постигането на общите цели.

Документът не е обичайната необорима констатация какъв е проблемът и какво трябва да бъде сторено (подобно на Механизма за сътрудничество и проверка /CVM/), а опит за анализ кои са приоритетите, целите и проектите, които трябва да гоним, за да може България по-бързо да стане такава, каквато искаме – и ние, и партньорите ни – модерна, развита, сигурна, богата и солидарна.

Обичам изненади, които очаквам.

В РР няма нищо, което не съм видял, анализирал, искал, или дори нещо, срещу което не съм се бунтувал.

Страна с БВП на глава от населението 45% от средния за ЕС, със стабилни публични финанси, но с все още ниска производителност на труда, висока енергоемкост на производството, ниски разходи за научно-изследователска дейност иновации.

Четейки и имайки възможност да надзърна в PP на други страни (неформално), категорично считам, че България е не проблем, а възможност и предизвикателство.

Приоритетите за финансиране, според погледа на ЕК, изглеждат както следва (в този ред):

–          Увеличаване на участието на пазара на труда чрез подобрена заетост, социално приобщаване и образователни политики;

–          Благоприятна за иновации бизнес среда;

–          Модерна инфраструктура за растеж и работни места;

–          Енергосъобразна и ефективно използваща ресурсите икономика;

–          Укрепване на капацитета на държавната администрация и управлението на съдебната власт;

В резултат от преговорите, които протичат, много думи и цифри – и в позицията на ЕК, и в Българската позиция, ще се променят. Но този ред с приоритети вероятно ще остане непроменен.  Добрата новина тук, е че имаме голямо сходство с резултатите от анализите, които се правят от нас през последната година, както и целите, които са формулирани.  В този смисъл предстои да водим преговори по-скоро по отношение на механиката, по отношение на конкретни видове инвестиции, но не и по общия формат.

Допълнително изискванията за т.н. тематична концентрация, уредена в проекта за регламенти, гарантират на предметно ниво, че парите ще отиват именно в изпълнението на тези цели.

Дали посочените по-горе инвестиционни приоритети са съвършената формула за растежа, може и да се поспори. Това за което не може да има спор, е, че те са добрият микс от политики, който адресира не само проблемите, но и причините за тях, който цели не само растеж, но и устойчив растеж, който не противопоставя прогреса на социалната защита.

След десетилетия опит в политиката по сближаване на европейско ниво, еволюционно бяха създадени механизми, които да гарантират, че средствата се разходват законосъобразно и прозрачно. После, че се инвестира в икономически ефективни проекти, които носят дългосрочни ползи. Сега трябва да направим следващата стъпка – прехода от националните ползи от един проект, към споделените ползи за целия съюз.

Това не означава, когато ние инвестираме да делим ползите с другите, а да търсим тези ползи, които създават блага за нас и възможности за партньорите ни – което всъщност означава двойни ползи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *