Томислав Дончев

Най-големият враг на промяната е безразличието, най-големият враг на прогреса е безверието, а обществената апатия е майката на всички слаби управленци

Политиката трябва да е сблъсък на алтернативи, а не шумолене в мрака, както си я представят някои

В началото на месец ноември се навършват 5 години откакто министърът по управление на еврофондовете Томислав Дончев е в политиката. От тях две години и половина са като  кмет на Габрово, а другата половина – като министър в правителството на ПП ГЕРБ.
В първото си интервю за „100 вести“ на 20 октомври 2007 г. на въпроса как се чувства потопен в политиката той отговаря: „Чувствам се добре! Аз обичам предизвикателствата, особено новите предизвикателства. Мисля, че сега имам шанса да покажа какво мога и на какво съм способен.“ Какво се случи през тези пет години и успя ли да сбъдне намеренията си? Отговор на тези въпроси репортер на „100 вести“ получи лично от министър Томислав Дончев

 

Г-н Дончев, малко или много са пет години в политиката? 

Цяла вечност или един миг, зависи от къде го гледаш. Това е занаят, в който дните са дълги, а нощите къси, когато понякога мериш времето с умората или огорченията, а е миг, защото времето никога не стига, за да изпълниш всичко, което искаш.

При всички случаи не ми е време за пенсия, все пак още нямам 40. Макар че продължителността на политическия живот в България е къса – хората бързо се уморяват – и от управниците, и от опозицията. Това е хубаво, защото конкуренцията е по-голяма, а и след дълго присъствие в политиката човек се изхабява – и като човек, и като политик. А е лошо, защото това трудно позволява да се отгледат опитни политици, които познават и дългосрочния ефект от това, което правят; които да познават и победата, и поражението; които са научени дългосрочно да се борят за подкрепата на хората.

Само искам да отбележа, че у нас има доста политици с дългогодишен стаж, но не виждам положителната промяна за страната от това, освен промяната в техния личен стандарт. Да разбирам ли, че като политик от новото поколение имате сили и амбиция за промените това статукво?

Зрелостта не е порок сама по себе си, а и младостта не е безспорно предимство. Както и обратното.

Но определено има нужда от „проветряване“. Едни и същи лица, мразени от мнозина и обичани от малцина, продължават съществуването си в политиката –  не поради доверието, а заради безразличието.

Селекцията на нов отбор политици обаче отнема повече време и усилия от формирането на добър национален отбор. Това изисква време, това изисква търпеливи и последователни усилия и най-вече – да не убиваме нещо преди да се е родило. Много способни млади хора се отказват от политиката, отвратени от механизмите и правилата, които често властват там, от откровените лъжи и т.н.

Знаете ли кое е обаче най-големият проблем, който среща един нормален човек, когато заеме публична позиция – при теб се концентрират всички народни болки, всички нерешени проблеми, всички съмнения, цялата безадресна омраза. Малцина могат да носят такава тежест.

Една от причините за оцеляването на „старите политици“ е, че те развиват професионален имунитет и спира да ги боли, ако изобщо в началото ги е боляло.

Абсурдно е, но е факт – малко от истинските оцеляват. Ще ми се да са повече. А колкото до хубавото „проветряване“, няма как това да стане само с усилията на нормалните политици, а с усилията на гражданите. Аз ще отворя едната врата, други ще отворят другата и ще стане течение.

В политиката трябва да останат хора, които могат да се срамуват, които могат да изпитват болка заради страданието на другия, т.е. нормални и истински хора. Всички останали изисквания – да знаят, да могат – идват след това.

Значи имаш сила за още?

Имам. Все още не съм направил всичко, което исках. Трябва и мога още.

А какво искахте, какво успяхте да направите за тези 5 години и какво още трябва непременно да направите в политиката ?

Какво съм успял няма да говоря аз. Хората да кажат, както и това, което не съм успял да направя. Сигурен съм, че ще отсъдят справедливо и за едното, и за другото. Това, което е направено, не са думи. То се вижда  – ако не веднага, след време. Надеждата ми е това, което ще бъде оценено като несторено, да е само „все още несторено“.

Какво не стана така както исках? Макар че се раздадох напълно още в първата година- две, направих и грешки, чисто политически. Бях повече добър отколкото трябваше – и с опоненти, и с някои съратници. Някои неща търпях повече, отколкото трябваше – това е защото винаги съм вярвал, че политиката е повече разум, отколкото истерия. Тази вяра не съм я загубил и днес, макар често всекидневно се опитват да ме убедят в обратното.

Какво искам да направя – ще ви изненадам- няма да говоря за асфалт, бордюри, бетон и тръби, няма да говоря и за милиарди, както говоря в последно време. Нито милиардите, нито бетонът могат да се голямата цел на един лидер. Ще бъда малко по-удовлетворен или поне малко по-спокоен, ако видя повече усмивки, повече надежда и по-малко гняв. Това ще означава, че съм направил нещо. Но това е най-трудното и то не се постига само с инвестиции. Всъщност големите публични инвестиции, освен че удовлетворяват нужди, създават нови – когато има нова улица, хората искат и по-хубави цветя, и по-хубави фасади и т.н.

Не можем без бетон и асфалт, но те не могат да са целта, нито удовлетворението. Трябва още. Убеден съм, че можем още.

Кмет, министър, сега накъде? Може би народен представител или Ви гласят за работа в Брюксел, все пак изборите са скоро?

А, не знам кой за какво ме гласи. И стига с тези избори, толкова работа има да се върши през следващите 7- 8 месеца. Ако някои са почнали от сега с пропагандата, аз имам работа и то много. Ще дойде време за избори, а тогава ще видим.

Не отговорихте на въпроса ми – какъв искате да станете?

Най много исках да стана боен пилот, по едно време бях почти започнал академична кариера. А в Брюксел не ми се ходи, има много облаци и небето е ниско.

Какво научихте за тези 5 години? Имате ли „обица на ухото“ и за какво?

Много научих – все пак през 2007 бях експерт и мениджър, което е отлична предпоставка, но не е достатъчно за да бъдеш добър ръководител. Научих много и за технологията на управлението, научих какъв инструмент трябва да използваш в зависимост от целта и ситуацията, научих кое поражда гняв и кое радост у хората, научих се да разпознавам подлите хора по очите. Последното е важно, защото в политиката е пълно с такива.

Да композираш публични политики е много по-сложно от това да управляваш фирма или организация. Ако едното е да караш нормален автомобил, другото е да караш влак по шосето – скоростта е висока, трудно се ускорява, трудно се спира, занесе ли се нанякъде композицията, трябва да си виртуозен, за да я върнеш обратно в пътя. Нямаш време да гледаш назад, а само напред и напред.  Не може да спреш, защото след това трудно ще тръгнеш. Не случайно мнозина искат да са машинисти, но малцина успяват, а още по-малко успяват да оцелеят в кабината дълго време.

Научих, че ако си истински, хората обезателно ще го разберат. Научих да не вярвам нито на спонтанната любов, нито да се плаша от непредизвиканата омраза.  Научих се да нося на още бой, научих се да не обръщам внимание на глупостите, хайде „почти съвсем“ се научих, както казва Валери Петров.

Научих се да говоря с държавни глави, с хората от покрива на света, да преговарям с комисари. Но най-много се гордея с това, че мога да обясня на хората от малко планинско село какво е кохезионна политика.

Как Ви понася народната любов? Усетихте ли я сега в Перник ?

Този въпрос с ирония ли е?

Както го усетите! Вие сте известен, имате подкрепата на много хора, но сигурно не са малко и другите…?

Народната любов е опасен опиат. Както за народа, така и за „обичания”. Народът има нужда от надежда и често я инвестира в лидерите. Това е хубаво. Не е толкова хубаво, че често го прави емоционално, непремислено, повече заради идеологически и исторически травми и предразсъдъци. Не вярвам в „народната любов от пръв поглед”, а само в осъзнатия избор. Не държа да ме обичат – нека хората обичат семействата си – ще бъда доволен от коментар „това момче върши работа, затова нека го подкрепим”. И ако народът има право да не обича политиците, те са длъжни да обичат народа си. Само ако вярваш в хората, можеш да сториш нещо истинско.

А иначе не знам колко съм известен. Когато не съм с костюм, а и съм с тъмни очила, трудно ме разпознават. Тази година в Пирин настигнах една група туристи. Едно младо момиче три пъти ме пита откъде ме познава. Стана ми весело, казах и че водя кулинарно предаване, вероятно от там. Не ми повярва, което е несправедливо, аз готвя добре.

Звучи разумно и наред с това малко сурово и спрямо вас и спрямо момичето? Защо не му казахте кой сте?

Трябва да бъдеш суров със себе си. Виждал съм мнозина, които се разболяват от властта. За месеци в съзнанието им се извършват патологични трансформации – „аз съм страхотен и почти велик, как може едва сега да го разбират всички”. Това е най-опасното професионално заболяване в политиката. Трябва да вярваш в себе си, за да имаш сили да продължаваш напред, но трябва да имаш и много силни „спирачки”. Нито за миг не бива да забравяш, че си обикновен човек, само с повече отговорности от другите и винаги да мислиш за the day after (денят след това), иначе ще се поболееш. Такъв ред спазвам аз. Това ми помага да не се заразя, а и по-добре да знам какво мислят хората. Карам често сам, спирам да си говоря с хората по улиците, пазарувам в близкия супермаркет. Това не е повод за гордост, просто така трябва да правят всички.

Не се ли притеснявате, че някой ще каже, че това е популизъм и сигурно някой Ви пази зад гърба?

А, сигурно. Ама аз мога да се пазя и сам.

Налагало ли се е?

Не, нищо сериозно и дай Боже да не се налага. Всъщност най-сериозният проблем е когато някой ме хване и иска да ми обясни нещо на улицата и не иска да ме пусне, а аз бързам.

А кое е най-интересното, което сте чувал за себе си?

Сигурно най-интересното не съм го чувал, а глупости вероятно се говорят много.

Глупости? Какви например?

Особено преди избори. Ами да, че съм източил банка през 1992 (тогава съм бил на 19 и в казармата), че съм боксьор от спортното училище (нищо обидно няма в това, ама не е вярно). Иначе броят на имотите, фирмите и любовниците ми е безкраен и затова сигурно е недостижим за сетивата. Сигурно е нормално, от една страна това се движи от любопитството на хората, от друга – да не забравяме, че настъпих интересите на доста хора, политически и икономически. Мнозина няма да ми го простят никога. Аз се опитвам да простя на всички.

Притеснява ли Ви това?

В началото се ядосвах, после донякъде свикнах. Да не забравяме, че току що появил се в политиката, ме започнаха с компромати. От тогава все така. Явно няма особен ефект, но пък някой го намира за интересно. По-лошото е друго. Някой бяга от директен сблъсък, защото няма аргументи или се притеснява и минава в партизанска война. Това важи в особена степен за Габрово. Тогава в един момент ще имаме политика без тези, без аргументи, без дебати – само мрънкаща и притворна, и с удари под пояса. Политиката трябва да е сблъсък на алтернативи, а не шумолене в мрака, както си я представят някои.

Бяхте ангажиран с местните избори в Габрово преди година. Все още в Габрово се говори, че кметът Таня Христова е дясната Ви ръка, че ще я изтеглите в Брюксел… Как ще коментирате едногодишното й управление?

Аз мисля, че резултатите са налице и много нужда от коментари няма. Водният цикъл върви с пълна сила, газификацията също. Скоро няма да има неремонтирано училище или детска градина. И това е само началото. Решават се проблеми съществували от десетилетия, решават се за следващите 50 години. Дано да има и частни инвестиции, които да последват огромните публични инвестиции, знам че много се работи в тази посока.

За една година Таня Христова доказа и в Габрово, и извън него, че знае какво прави и всички подкрепили я не са сбъркали. Съвсем друг въпрос е, че има нужда от силни хора до нея, защото предизвикателствата са големи, а работата е много. Не забравяйте, че преди 5 години Общината управляваше бюджет от 26- 27 милиона на година, а сега трябва да управлява 3 пъти повече пари без допълнително хора.

Иначе, Таня е добре позната и позната с добро в Брюксел и това си личи, дори и гледано от Габрово, но от вас научавам, че щяла да ходи там. Не, че има проблем да намери реализация  там, но доколкото я познавам хване ли се с нещо не го оставя, докато не се случи, така че мисля, че още много може да направи за Габрово.

А иначе, много работи могат да се говорят.

Какво загубихте и какво спечелихте от влизането Ви в политиката?

Загубих много – загубих илюзии, загубих 8- 9 килограма, загубих здрав сън… Какво спечелих?! Ами възможност да реализирам идеите си – няма нищо по хубаво от това.

А къде остават Светлана, Алекс, Габрово?

Светлана и Алекс се надявам да останат до мен и да ми простят за това, че ме няма много, както и че внасям нерви и тревоги от вън вкъщи. Имат много причини да са ми сърдити, а не са.  А Габрово остава завинаги в сърцето ми – и като спомен, и като болка, и като надежда, и като планове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *