Томислав Дончев

Най-големият враг на промяната е безразличието, най-големият враг на прогреса е безверието, а обществената апатия е майката на всички слаби управленци

Глад и прогрес

(антиномии на политиките за развитие)

Image source: http://np-consulting.net/program-development/policy-development.html„Бедността е лош съветник“, казваше един мой приятел. Същият имаше право да говори така, защото не беше роден аристократ, а човек, тръгнал от нулата.  Сега е вече утвърден предприемач и очевидно не се е съветвал с бедността, а с високите си цели. Друг въпрос е какво му е струвало това. Спомням си как преди 15-тина години някой го попита „какво е инвестиция“, а той вместо пространно обяснение си вдигна високо обувката. Здрава беше, но поизтъркана и позагубила цвят.

„Мислиш ли, че нямам пари за нови обувки?“ – попита той. – “Ето това е инвестиция“.

Сега се сетих за изтърканата обувка, макар че още преди 5 години на едно общоселско събрание обяснявах на събралите се хора:

„Не бива да си гледаме върховете на обувките. Вярно е, че е хубаво да ги държим под око, но човек, който гледа само под носа си, няма никога да стигне далеч, защото не знае до къде стига хоризонтът. Трябва да се гледа напред и в същото време, гледайки и ходейки напред, трябва да внимаваме да не се спънем.“

Хубава реч беше. Бях ядосан от нечие късогледство, та не беше писана и подготвяна, а ми дойде на един дъх. Не знам дали ме разбраха хората, макар че много ръкопляскаха. Но да се върнем на обувките. Прав беше моят приятел за връзката между изтърканата обувка и инвестициите. Както и за това колко лош съветник е бедността. И аз бях прав като твърдях, че трябва да гледаме напред, а не във върховете на обувките си.

Недоимъкът ни кара да влагаме всичките си усилия, средства, мисли и цели в задоволяването на съществуващата нужда, а не в развитието. Човекът в нужда търси средства за храна, дрехи, отопление, а не за образование, курс по чужди езици или за спорт. С което се обрича утре пак да мисли за храна, дрехи и отопление, а не за новапредизвикателна и добре платена работа.

По същия начин бедният град не успява да стигне до изграждането на индустриална зона, а трябва да кърпи дупки по пътищата.

Така и бедната държава не успява да инвестира достатъчно в наука и образование, инфраструктура, качествени администрации, екология, развитие на малките и средни предприятия, здравеопазване…А харчи малкото приходи, които има, за палеативно социално подпомагане, за спасяване на фалирали публични структури и т.н.

Представени по този начин, нещата изглеждат сурови – пътищата на развитието понякога минават през празния стомах и изтърканите обувки – поне за този, който тръгва от нулата.

Вероятно  това е пресилено. Но и да не е, имаме достатъчно примери за хора и народи, които с ясна посока, воля и упоритост  са успели. И ако не се е налагало да гладуват, може би са забавяли купуването на нови обувки.

По-същественият проблем е друг. Ако аз искам да успея и имам воля да го сторя, ще положа необходимите усилия и с малко повече търпение, ако не и късмет, ще постигна това, което искам. За изтърканите си обувки не ще се сърдя никому. Всеки път, когато сведа поглед към тях (противно на моя съвет), ще се сещам, че това е цената, която плащам за развитието.

Как същата упоритост и търпение се прилагат на ниво градове, народи и държави?

За да бъдем по-илюстративни, нека ви вкарам в нерадостната роля на кмет на малка община с бюджет да кажем… 3 милиона лева годишно. По-голямата част от тези средства са субсидия от държавата за различни делегирани дейности. От средствата от собствените приходи трябва да се плаща за уличното осветление, за събирането на сметта и т.н.

В добрия случай, след като платите всички сметки, ще можете да отделяте за инвестиционни цели около 300 хил. лева. Това стига, за да се ремонтира нискобюджетно една детска градина, да се изградят няколко детски площадки или да изградите няколко десетки метри от малка уличка. Разбира се, имате и друг избор. Може да похарчите тези пари, за да организирате пищно градско празненство със страхотна музика, заря, кебапчета и безплатна бира.

Има и трети вариант – да не правите безплатно празненство и да не ремонтирате още една година детската градина, а да вкарате голяма част от парите в подготовка на проекти – зрели технически проекти, готови за инвестиране – за ремонт на всички училища, за нов градски парк, за индустриална зона или за друга стратегическа нужда. Още пари ще трябва да похарчите, за да може тези проекти да стигнат до финансиране – от еврофондовете или друг източник, вкл. и чрез привличане на инвеститори. Това вероятно ще отнеме години. Може да се окаже, че ако се целите високо, ще трябва да оставите хората без пищен общоградски празник не една, а две или три години.

Хайде сега да предположим кой от инвестиционните сценарии ще ви осигури най-много обществена подкрепа? Може да имате колебание между безплатната бира и детските площадки, но със сигурност няма съмнение, че подготовката на стратегически инвестиции ще ви донесе щета в средносрочен план, а при често късите политически хоризонти в България –  ще ви донесе вреда изобщо. Освен ако не сте уникален лидер, който кара хората да вярват и да мечтаят или пък управлявате град, където мнозина носят изтъркани обувки, за да могат да инвестират в целите си.

Делът на капиталовите разходи, като част от общите в българските общини, е под 10%. Не много по-различна е и ситуацията в националния бюджет (ако не броим средствата от ЕС, но за тях след малко). Политиките със силен и дълготраен ефект предполагат ограничаване на „течните“ разходи (като чист пример – разходи за издръжка на администрациите, като не добър пример – разходите за образование /макар и неинвестиционен разход, той не може да бъде поставян под съмнение/).

Всъщност образованието и инвестициите в наука са пример за разходите с най-високи дългосрочни ползи и най-бавен период на „възвръщаемост“. За да бъдат факт ползите, в повечето случаи е необходимо да се  завърти образователният цикъл на едно поколение и резултатите да дойдат през реализацията му.  Обществената подкрепа в политиката е стока с кратък срок на годност. Затова всички искат да я консумират сега, докато става за консумация. Да се опитваш да консервираш или безумно смелото – да формираш подкрепа за стратегически приоритети е алхимично упражнение – т.е. заредено с копнежи, почти невъзможно и без сигурна формула.

За съжаление „течните“ разходи са тези, които носят бърза подкрепа или поне обществено спокойствие. Политиките за развитие изискват последователни усилия и търпение. Обикновено политиците го нямат или, ако го имат, със сигурност го нямат гражданите. „Потърпете“ е безкрайно амортизирана реплика. Поради традиционно слабото принципно доверие на гражданите към политиците, стратегическата мобилизация e трудно постижима, най-вече поради убеждението, че търпението ще бъде понесено основно от едни, а ползите от търпението – от други.

Чудодейно лекарство за тази стара болка няма, но има тежка и обхватна терапия, която включва като минимум следните елементи (задължително се прилагат едновременно):

– Обществено-политически консенсус по дългосрочните приоритети – политиците от всички части на политическия спектър, различни настроения и генерации да обявят за „неприкосновена зона“  няколко теми:  например дългосрочни инвестиции в образованието и науката, инфраструктура, ефективно работещи администрации… Не звучи толкова екзотично. Вече имаме опит с това (за съжаление -винаги на базата на болезнено научени уроци). Например:политиката по финансова стабилност и разумно управление на бюджета последователно се спазва от вече четири български правителства с различен политически генезис.

Използване на всякакви възможности за мек „външен“ натиск. България, като страна с опит в интеграцията в редица структури (ЕС, НАТО), има толерантно и неагресивно отношение към „изисквания, дошли от вън“, дължащо се обичайно на високата обществена подкрепа към тези структури. Тук обаче няма да говорим за писма с изисквания, подписани от някой чуждоземец, а за друго –  т.нар. учене чрез правене. Така например в България средствата от Европейския съюз заемат все по-голям дял от публичните разходи на страната. За 2012 г. те са близо 15% от бюджета, 5% от БВП. Не е толкова впечатляващо, но нека обърнем внимание на факта, че те практически са насочени към инвестиции и извършване на реформи в редица сфери. Трета поредна година близо 50% от публичните инвестиции в страната се правят със средства от ЕС, редица реформи в социалната сфера, публичните администрации, въвеждането на електронно правителство и нови технологии са изцяло финансирани с европейски пари. Средствата от Европейския съюз не са просто финансова помощ за страната – в последните години те са най-мощният инструмент не само за финансиране на политиките за развитие, но и за създаване на устойчив рефлекс как да се мислят и осъществяват подобни политики и с национални средства. И това се случва.

Европейските пари се разходват по различни и строги правила. И макар че се прилагат от ограничен кръг от администрациите и частните институции (поради неизменността им, поради добрия непрекъснат контрол), няма опасност от девалвация, а напротив – появява се ефектът на „позитивната зараза“- по строгите правила за планиране, търсене на ефект, прозрачност, публичност и отчетност бавно се прехвърлят и върху останалите сфери.

Ползването на средствата от ЕС е най-мощният катализатор на политиките за развитие. По-увереното използване на този ресурс дава и най-мощната подкрепа от която българското развитие има нужда – много по-силна от финансовото изражение на инвестициите, направени с европейски пари.

– Резултати. Много от политиците, особено тези, загубили народната любов, мислят за народа си като за неуко, капризно, неблагодарно и със сигурност глуповато дете. Малцина ще се престрашат да го изговорят, но мнозина го мислят.  А и има едно аксиоматично правило в политиката – народът никога не може да бъде винен за това, че не разбира водачите си. Вината винаги е на неразбраните водачи, защото искат нещо, което народът не иска или не разбира. Защото са загубили доверие или защото не са имали таланта и упорството да го обяснят.

Безспорно, за да имаме удовлетворени от управлението граждани са ни необходими непрекъснати усилия и непрекъснати инвестиции. Българският народ обаче е доказал, че има сили да чака, когато знае, че ще има резултат.

Окуражаващите резултати от една дългосрочна политика за развитие могат да насърчат  усилията в друга. Реалните доказателства могат да мотивират не само продължение на същата политика, но и да дадат повече смелост за друго стратегическо начало.

Нещо като да продължаваш да носиш изтъркани обувки, но да те топли мисълта, че вече имаш пари да си купиш 10 чифта, но ти трябват да събереш още, за да вървиш напред.

Това не е последната, а всъщност първата съставка на терапията.

И нека не забравяме, че ролята на политика е не само да следва народната воля, да решава проблемите на народа, а да посочва цели и да убеждава другите да ги следват.

Това отличава поредния кратковременен политик от истинския лидер.

А, да – и накрая идва моментът, когато можеш да носиш каквито обувки поискаш.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *